Туризъм

ТУРИСТИЧЕСКИ ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР

Туристически информационен център - Ивайловград е създаден през 2011г. Помещава се в “Мутавчиева къща”- градска традиционна къща от XIXв. С удоволствие ще Ви запознаем с района на Ивайловград - богат на история, културни паметници и природни забележителности. Имаме грижата да се докоснете до най-интересните места, съобравявайки се с Вашите желания. Работим със сърце и душа, за да постигнем най-добрите резултати. Ако искате да се възползвате от услугите на ТИЦ - Ивайловград, можете да се свържете с центъра на тел. 03661/6039 или просто го посетите на място. 


Услуги:
* Хотелско настаняване в Ивайловград - резервации в хотели ;
* Организиране на екскурзии и почивки в Ивайловград;
* Организиране на бизнес мероприятия и пътувания, семинари, конгресен туризъм;
*Туристическа информация за община Ивайловград;
*Маршрути с подвижен гид


Работно време: 9:00 ч. - 16:00 ч.
гр.Ивайловград-6570,ул. Орфей №1
e-mail: tic_ivaylovgrad@abv.bg тел.03661/ 60 39

Общински исторически музей - Ивайловград е открит официално на 30 юни 2009 година.

В новооткритата сграда на Историческия музей са подредени три експозиции - “Археология”, “История на града и района преди Освобождението” и “История след 1878 г.”.В музея могат да се видят керамика от античната вила “Армира”, монети, части от тракийска погребална колесница и от разкопките на могилата край село Свирачи, артефакти от крепостта “Лютица”.

Посетителите могат да се запознаят и с уникалната географска и историческа карта на България от 1913 г., както и с предмети от градския бит. Музеят обслужва един от най-сполучливо социализираните обекти на територията на Югоизточна България - антична вила "Армира".

Работно време: Всеки ден - 08:00 ч. - 17:00 ч.
гр.Ивайловград - 6570,ул. Пейо Яворов №1
Тел. за връзка: 036 616 026

/Към настоящия момент Антична вила "Армира" не е отворена за посетители поради изпълнение на проект за развитието на обекта/

Антична Вила „Армира“ е антична римска вила в близост до Ивайловград.

Днес тя е паметник на културата с национално значение. От 2014 г. е под номер 72б в списъка „100 национални туристически обекта“ на Българския туристически съюз. Вилата е открита през 1964 година при строеж на язовир на 1,5 км югозападно от квартал Лъджа. При последвалите археологически разкопки са разкрити останките от крайградска вила от периода на Римската империя по нашите земи. Днес тя е известна под названието Вила Армира, произлизащо от името на малката река Армира, приток на река Арда, на брега на която е построена вилата.

Античната Вила Армира представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 m2. Жилищната ѝ част, заемаща площ от 978 m2, обхваща голям вътрешен двор, ограден от покрита галерия с перистил (колонада) и имплувиум (басейн) в средата. Около него са разположени жилищните помещения – трапезария, дневна, кухня, спалня, баня и други. Отоплението се осъществява чрез хипокауст (подподово отопление, при което подът на сградата е повдигнат на колонки от зидани тухли или керамични тръби, между които преминава топъл въздух от специално изградени за целта огнища).

По време на разкопките са открити добре запазени мозайки с фигурални и геометрични мотиви, капители, ажурни парапети, херми, профилирани фрагменти от колони, пиластри, корнизи и облицовки от мрамор. Намерени са и множество керамични съдове, накити и предмети на бита. Вилата е разкошно имение, чиито помещения, освен с мозайки на подове, са украсени и с богата мраморна декорация и цветна мазилка. В това отношение тя безспорно се очертава като най-пищната от всички известни подобни постройки на територията на римска Тракия. Сгради с подобна богата мраморна облицовка са рядко срещани в провинциите на Римската империя (1 – 5 век). Особено важно е обстоятелството, че степента на съхраненост на декоративните елементи позволява практически пълна възстановка на интериора на сградата.

Поради денивелацията на терена стопанският комплекс към вилата се е съхранил в значително по-лошо състояние. Неговото предназначение е било да осигури дейността по експлоатацията на земите, съхранението и обработката на селскостопанската продукция, на инвентара и други. Няма конкретни данни за характера на развиваната селскостопанска дейност.

Вилата е била обитавана до третата четвърт на 4 век. Разрушаването ѝ се свързва с голямото опустошение на околностите на Адрианопол през 378 година, когато римската армия, под командването на Валент, е разбита при Адрианопол от готите, а самият император е ранен и отнесен от войниците си до вила в близост до бойното поле. Впоследствие готите откриват това убежище на ранения император, превземат и опожаряват вилата и убиват самия император. Много е вероятно тези събития да са се разиграли именно тук.

Близо до Вила Армира в землището на село Свирачи се намира насипана върху каменна основа антична могила. Периодът на използване на могилата и съоръженията в нея се датира в рамките на римската епоха и по-точно в ранния период на управление на император Траян (97 – 117). Вероятно могилата е ползвана като фамилен некропол на собствениците на Вила Армира. Надгробната могила е с височина около 16 метра. Могилният насип е разположен върху масивна каменна конструкция с дължина около 200 m, ограждаща могилата в основата ѝ.

Конструкцията на могилата от началото на римската епоха е без аналог на територията на България. Върху сложно изграден стилобат (основа) от ломен камък и хоросан е била поставена каменна облицовка. Цялата конструкция е работена по предварително изготвен архитектурен план. Блоковете от облицовката са с дължина до 3,70 m и всеки от тях е дъговидно изрязан при външния си край. Те са стъпаловидно подредени в десет реда. Връзката между тях е от масивни железни скоби, споени с олово. Могилата е насипана от обединени множество могилки, като пръстта за тях е взета от околността. Сред насипа са намерени и праисторически материали, вероятно взети от разположено в близост селище.

Лютица е българска средновековна крепост, съществувала от 9 до 14 век. Намира се югозападно и в близост до град Ивайловград. Разположена е на връх „Градището“ намиращ се на едно от последните възвишения на Източните Родопи. Лютица е една от най-добре запазените български средновековни крепости и една от най-големите в Източните Родопи. Известна е още с имената „Мраморният град“ и „Цитаделата на Калоян“. Разрушавана е многократно‚ а в сегашния си вид е построена през 12 – 13 век.

Крепостта е разположена на около десетина километра югозападно от град Ивайловград. До нея се достига от кв. Лъджа по черен път. Пътят е проходим с автомобил до Лъджанския манастир. Оттук пеша се достига за около 2 – 3 часа. Намира се на надморска височина около 560 m. По пътя до крепостта се преминава покрай Атеренския мост и Атеренска река. При надморска височина около 430 m и на около километър преди крепостта маршрутът преминава през обезлюденото от средата на 20 век село Рогозово.

Забележителността е разположена на площ от 26 декара. Оградена е от крепостни стени с дължина над 600 m, които на повечето места са добре запазени. Те очертават неправилна елипса, съобразена с конфигурацията на терена. Входът е от запад, само един, фланкиран от две правоъгълни кули, разположени с дългата си страна перпендикулярно на стените. Укреплението има общо 12 кули с правоъгълен план и една с осмостенен. Материалът, от който е изградена крепостта е мрамор, поради което е придобила и известност като „Мраморният град“.

От вътрешността са разкрити две църкви, като по-ранната е епископска базилика, донжонът, обширен некропол, основи на жилищна кула, резервоар за вода, на дъното на който се откриват материали от времето на траките, останки от древна канализационна система. Около крепостта има следи от външен град, а в основата на хълма са разположени некрополи от различни епохи. При разкопките са открити доказателства, че мястото е било обитавано от късната бронзова епоха. Откритите керамични съдове са идентични с тези от Плиска и Преслав, с което се доказва, че крепостта е българска и е била център на високо развита култура.

По-ранната църква е трикорабна, богато украсена със стенописи и с пластично оформени пана от мрамор. По-късната е малка, с двускатен покрив, покрит с керемиди. Била е увенчана с кръст, който археолозите откриват сред руините. Проучването показва, че водният резервоар е изсечен в скалата още през късната бронзова епоха, а през средновековието е използван последователно като водохранилище, жилище и яма за отпадъци.

Находките от керамика, монети, накити, метални и костени предмети от бита, архитектурни детайли показват, че хълмът е бил обитаван от I хил. пр. Хр. В самата крепост са разкрити останки от късноантична трикорабна базилика с мартирий. 

сторическите свидетелства за района на Ивайловград показват, че тази територия става част от българската държава още в началото на IХ в., когато границата с Византия е минавала приблизително по същите места. Лютица е била център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.). Основният градеж се датира още от IV – VI в. Лютица достига своя разцвет в ХIII-ХIV в., а твърдината е просъществувала чак до края на XVIII в., когато запада, губейки значението си като фортификационно съоръжение, а нейните жители се преселват край близките минерални извори и основават село Лъджа. След османското нашествие продължава да се използва църквата, а в подножието на хълма се изгражда малък манастир.

Крепостта Литица или Лютица е спомената от поне двама византийски автори. За първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI (886 – 912). Упомената е и по-късно около 940 г. В един от изворите е описана обсадата на Димотика от цар Калоян през 1207 г. Според Никита Акрополит след като отстъпил назад, Калоян поел по долината на Арда. Съвременникът и участник в събитията-рицарят Жофроа дьо Вилардуен е свидетел на оттеглянето. Според него българският владетел настанява войските си „в една подвластна нему крепост“. Някои историци са на мнение, че това е крепостта Лютица. 

През 2019 г. екип археолози под ръководството на доц.д-р Бони Петрунова открива част от ритуален бронзов боздуган и интересна бронзова шпора с изображения на шест дракона и шип, оформен като глава на седми дракон. През 2011 г. е открит златен пръстен, който според хипотезата на доц. Петрунова е сарафски пръстен за измерване на грамажа на златните монети. На името на т.нар. Златен пръстен от Лютица е учредена и награда за непрофесионалисти доброволци, които подпомагат проучването и опазването на културното ни наследство.

През 2018 г. археологическият екип открива в крепостта моливдовул на византийската императрица Ирина Палеологина, съпруга на император Андроник II Палеолог. Върху едната страна на печата, права и в цял ръст е изобразена императрицата с корона на главата и жезъл в едната си ръка, а от другата страна на печата е Богородица, седнала на трон и държаща медальон с изображение на Младенеца.

Атеренски мост е късносредновековен каменен мост над река Армира (наричана още Атеренска) в Източните Родопи, на около 7 km източно от град Ивайловград. Той е обявен за археологически паметник на културата с местно значение.

Мостът е едносводест, с две рамена. Изграден е от плочести камъни с хоросанова спойка. Арката е направена от обработени камъни. Южното рамо е било разрушено от реката, но е възстановено и мостът може да бъде преминат пеш. Сегашният мост е построен през XVI век на римски път, водещ до Беломорието, а по-късно свързващ укрепеният град Лютица с областта. Най-вероятно датировката му е синхронизирана с късния османски период на крепостта.

 

ЕТНОГРАФСКА СБИРКА "ПАСКАЛЕВА КЪЩА"

Паскалева къща е един от най-ярките образци на традиционната градска бубарска къща от края на XIXв, обявена за архитектурен паметник на културата. Тя е реставрирана и в нея се помещава местна етнографска сбирка, представяща традиционния бит и поминък в ивайловградския край през Възраждането. Къщата има каменна основа, изградена е от кирпич (с глина и измазана с вар), като в миналото приземният етаж е изпълнявал стопански функции, а двата етажа над него са били със смесено предназначение, т.нар. "къщи" са стаи за живеене, а големият бубарски салон – феят е използван за отглеждане на буби и посрещане на гости извън активния сезон.

Към настоящият момент етнографската експозиция е уредена на основните два етажа и включва:

Традиционна дневна стая с огнище, място за хранене на фамилията (медна синия върху четириножник с възглавници за сядане на земята около нея), работен кът на домакинята, гостна стая с всички необходими атрибути, демонстриращи благосъстоянието на собствениците и бубарски салон.

На горния етаж са показани основните етапи в производството на копринени пашкули и характерни за района традиционни народни костюми.

Старото борческо село Голямо Суванли, близо до Ивайловград, наричано от турците Алтън Суванли, наброявало 700 къщи, с около 3200 жители. До него се намирал мъжкият манастир "Св.Георги". Днес там са лозовите масиви, а местностите носят наименованията "Дяда" и "Манастира". Чумната епидемия в началото на XVII век унищожава масово населението и принуждава останалите живи да се преместят на десния бряг по течението на р. Бяла река. Поради гористия терен по-малка част от тях се заселват на високото бърдо и така се основава ново село с две махали, които по-късно се оформят в две села - Горно и Долно Суванли.
  
От 1934 година турската дума е заменена с българската Луково. В началото на 1806 година от дарения, направени от местното население в с. Долно Луково е построен първият храм, наречен "Св.Св. Константин и Елена". До 1850 година храмът обслужва и двете махали. Дървеното клепало, окачено на един от високите дъбове до храма, възвестявало миряните за молитва. Същата година горносуванлийци строят собствена черква, наречена "Св. Архангел Михаил"
  
В брой 35 от 1965 година на Държавен вестник черквата "Св. СВ. Константин и Елена" е обявена за архитектурен паметник, а от 1974 година като художествен паметник на културата.
  
Уникалното на тази църква е, че тя има две отделения за миряните, мъжко и женско. Дори кръщението се е извършвало в определените за това места, като мъжката рожба е кръщавана в мъжкото отделение, а женската, в женското.
  
За блясъка на олтарните врати е използван златен прашец, който е бил нанасян с катерича опашка.
  
И до днес, 200 години по-късно, са запазени прекрасните гравюри на иконостаса, изобразяващи богатото разнообразие на селскоктопанските култури, отглеждани в този регион. Изографисаните икони по стените са разкрили своя бласък само като са били измити със солена вода и са възстановили истинските си цветове, а женското отделение е превърнато във своеобразен музей на селския бит от онези времена.

В ивайловградското село Плевун се намира една църква, която е на почти двеста години – храм “Св. Пантелеймон”. Издигната е през далечната 1843 година в гръцки стил и не оставя посетителите равнодушни с красотата си. 

Но още повече, освен място за вярващите, тя е и архитектурен паметник на културата, по стените на който стоят спомени за битки от времето на Османското владичество.

Тя се свързва най-силно с подвига на Капитан Петко войвода, който заедно с четата си спасява местното население от клане по време на Руско-турската освободителна война през 1878 година.
Дупките от гюлета и куршуми по зидовете на храма са запазени и до днес, а в знак на признателност, на площада пред храма е издигнат паметник на легендарния революционер.

Отвъд историята, храмът е ценен и със своите икони – 10 царски и 27 празнични, изписани през втората част на XIX век. Апостолският фриз от параклиса в южната му част пък е най-интересният елемент в декорацията на църквата.

Лъджанският или Ивайловградският манастир „Св. св. Константин и Елена“ е български манастир в Ивайловградска духовна околия на Пловдивската епархия на Българската православна църква. Манастирът се намира на около 2 километра в посока юг-югозапад от квартал Лъджа на Ивайловград.

Основан е през 13 век, впоследствие е разрушен и възобновен в 1846 г. През втората половина на 19 век се оформя като ансамбъл от два двора – монашеско-поклонически и стопански. В първия от тях имало корпус с монашески килии, хранителен блок с магерница, фурна и трапезария и голяма двуетажна гостоприемница. Във втория двор са били изградени обори и сеновали. Около средата на 20 век всички постройки с изключение на храма рухват. Понастоящем манастира след някои строителни дейности осъществени впоследствие представлява комплекс от трикорабна черква, съвременна жилищна сграда, както и старинна чешма от 1846 година. Обграден е през 1970-те години с голяма каменна стена и архитектурата му днес коренно се отличава от тази на другите родопски манастири. Манастирът е обявен за паметник на културата.

Близо до Лъджанския манастир се намира Атеренският мост. Той е строен през Средновековието, но точната дата не е установена. Мостът се е ползвал от жителите на махала Рогозово, намираща се точно под Лютица. Сега тя е обезлюдена и почти всички къщи са рухнали.

ЗАЩИТЕНА МЕСТНОСТ "ДУПКАТА"

Дупката е защитена местност, разположена в землището на Ивайловград. Обхваща варовит хълм, северозападно от града. Заема площ от 6,5 ха върху склонове от Източните Родопи с надморска височина от около 300 метра. Обявена е през 1992 г. по предложение на Българското ботаническо дружество. Създадена е с цел опазване на находище на редки и защитени диворастящи орхидеи и пещерата „Дупката“.

Защитената местност е в непосредствена близост до Ивайловград. Достъпна е пеш и с превозно средство. Намира се над града и от нея се открива гледка към Одрин и селищата в долината. Името ѝ е дадено от едноименна пропастна пещера. Същата не е обособена за посещение от хора. На неголяма територия се среща мозайка от сухолюбива растителност на варовит терен.

Входът към пещерата е разположен в непосредствена близост до алеята, пресичаща парка. Ограден е за недопускане на влизането на лица в нея. Пещерата е суха, едноетажна и неразклонена. Образувана е във варовикова скала и е диаклазна. Дълбочината ѝ е около 8 метра и е с дължина около 32 метра. За първи път е картирана от Борис Колев и членове на хасковското спелеоложко дружество „Аида“ на 3 септември 1971 г. Фауната е проучена за първи път от Боян Петров и Стоян Бешков през април 1992 г. Установено е, че е обитавана от 4 вида прилепи сред които голям, малък и южен подковонос и пещерен дългокрил. В миналото вероятно те са формирали голяма колония, но днес поради честото безпокойство и близостта на алеята до входа на пещерата се обитава само от единични екземпляри.[3] Вътрешността ѝ е силно замърсена от битови и промишлени отпадъци, както и остатъци от огньове. Поради близостта до града и лесния достъп, тя е често посещавана от местни хора. Необходимо е почистване от отпадъците и ограничаване на достъпа на хора в нея.

Флората е богата и включва над 350 вида. Територията на защитената местност е неголяма, но характерна с голямо разнообразие от растителност, израснала върху варовикова основа. Представена е от издънкова смесена широколистна гора на келяв габър, мъждрян, космат дъб, храсталаци на същите видове и червена хвойна (на латински: Juniperus oxycedrus), драка, кукуч (на латински: Pistacia terebinthus), жасмин, малки полянки със садина (на латински: Chrysopogon gryllus), валезийска власатка (на латински: Festuca valesiaca), влакновидно коило (на латински: Stipa capillata), красиво коило (на латински: Stipa pulcherrima), безлизма (на латински: Dichantium ischaemum) и богато разнотревие, включващо средиземноморски видове, ароматни треви и полухрасти. Част от територията е залесена с черен бор.

Видовете от Червената книга на България, които растат тук са над 10. Това са тракийско диво жито (на латински: Aegilops spaltoides), едноцветна конска подкова (на латински: Hippocrepis unisiliquosa), жълта урока (на латински: Bupleurum flavum), балдензова урока (на латински: Bupleurum baldense), южно чапличе (на латински: Scandix australis), нежен микропирум (на латински: Micropirum tenelum), бодлив паленис (на латински: Pallenis spinosa), жлезист гръмотрън (на латински: Ononis adenotricha) и орхидеите недоразвит лимодорум, пеперудоцветен салеп. Тук се срещат още 13 вида орхидеи, сред които защитени са двурогата и паяковидната пчелици, пърчовката (на латински: Himantoglossum carpinum) и пирамидалният анакамптис (на латински: Anacamptis pyramidalis).

Голям е броят на балканските ендемити: дегенова експарзета (на латински: Onobrychis degenii), атинска мащерка (на латински: Thymus atticus), критски ранилист (на латински: Stachys cretica ssp. bulgarica), белоезичест ранилист (на латински: Stachys leucoglossa), тракийски лен (на латински: Linum thracicum), струмски жълт равнец (на латински: Achillea clypeolata).

В едноименната пещера е установено, че е обитавана от 4 вида прилепи, които в миналото вероятно са формирали голяма колония, но сега поради честото безпокойство от хора, пещерата се обитава само от единични екземпляри. В защитената местност се срещат големият гребенест тритон, кримски гущер, зелен гущер, пъстър смок, голям стрелец. От птиците се срещат голямо белогушо коприварче, авлига, малък маслинов присмехулник.

Мандрица е старо село – годината на основаването му 1636 е изписана на камък до старата църква „Света Неделя“. Според легендата селото е основано от албанци християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствие османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. А според гръцки източници първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Основната маса албански жители се заселват в Мандрица в края на 18 век от района на Корча и в началото на 19 от областта Сули в Епир. Мандренци запазват сулиотските си носии чак до края на 19 век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. Женската албанска носия се запазва до масовата емиграция в Гърция през 1913 година.

Учител в родното си село между 1859 – 1869 година е Атанас Христов (1838 – 1907), а след това е свещеник между 1870 – 1902 година.

В 19 век Мандрица е албанска гъркоманска паланка в каза Димотика. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Мандрица е посочено като село с 250 домакинства с 1080 жители албанци.

В 1908 година според гръцки източници населението на Мандрица е 3500 души „албаногласни гърци, по-голямата част от които говори и гръцки“.

Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн, манифактура и търговия. В Мандрица има четири мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, манифактура за газирани напитки, кожарска манифактура, бъчварница, бояджийница, много аламбици за ракия и мастика, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н. В паланката има 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасят продукт за много страни.

В Мандрица има три гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина.

В България и в емиграция
В началото на 20 век в Мандрица се установява база на Гръцката въоръжена пропаганда. В паланката е формирано просветно дружество с гръцкото название „Εύελπις Νεολαία (Многообещаваща младеж)“ и гръцки офицери организират въоръжена чета от 250 души. Мандрица е освободена от османска власт на 15 октомври 1912 година от части на Първа българска армия по време на Балканската война, но по време на Междусъюзническата през 1913 година отново е заета от османски войски. По силата на Цариградския мирен договор от септември 1913 Мандрица остава в границите на България. На 13 октомври 1913 година в Мандрица се установява чета на ВМОРО. Голяма част от жителите на селото пресичат Луда река и бягат на турска територия, поради страх от възмездие за престъпленията на гръцката чета, където стоят като бежанци 6 месеца и след това през Цариград и Родосто се отправят за Гърция и на Цветница 1914 година една част пристига в Солун, а след един месец останалите – в Кавала.

От 480-те мандренски семейства, 40 остават в България, 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидика[6], 6 семейства в Урли (Турио)[7], Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия[8] и на други места.

Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско).

В 1919 година, когато гръцката армия окупира Западна Тракия повечето бежанци от Мандрица се връщат в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но след като границата от Ньойския договор я оставя на българска територия те се връщат в Македония.

През 1929 година от Мандрица се изселва нова емигрантска вълна.[9]

По време на Втората световна война част от мандриотите от Драмско и Кавалско, които влизат в границите на България, бягат в германската окупационната зона, поради страх от възмездие за сторените престъпления преди 1913 г.

Днес Мандрица е с население около 70 души. Част от населението все още говори албански език. В Мандрица са запазени стари големи триетажни кирпичени и тухлени къщи в български възрожденски стил, с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади.

В селото има две църкви. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна сграда, строена в 1708 година – една от най-старите църкви в Източните Родопи. Селската църква „Свети Димитър“, строена в 1835, е трикорабна псевдобазилика от зидан камък с дървен покрив. В мотивите на резбования дървен иконостас има източни влияния. Част от двора на църквата е настлан с надгробни плочи на клирици. „Свети Димитър“ е частично разрушена, но има проект за възстановяването ѝ.

През 2004 година Мандрица е включена в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.

В Мандрица и в съседните села Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм „Мила от Марс“.